Децата на луната

               Това се случило отдавна,

               в далечни стари времена.

               На било стръмно сред морава

               от памтивек живяло стадо.

               Овчици бели, дългоруни,

               пасели кротко във мъглата.

               Кръстосвали свободно друми

               и спели вечер във гората.

               Веднъж в годината, когато

               изгрявала голямата луна.

               Те цели светвали във злато,

               далеч блестели техните тела.

               Видели алчните човеци,

               как свети ярко планината.

               Подгонени от страсти тъмни,

               те сложили във плен стадата.

               И стригали ги там до сутринта,

               от злато косъм не останал.

               Остъргали до дъно техните тела,

               а стонове огласяли нощта.

               Отгоре гледала луната,

               как страдат нейните дечица.

               На хората без срам делата,

               без чест дори една частица.

               Тогаз луната в миг решила,

               овцете да направи вълци.

               От хората на век ги скрила

               и дала им могъща сила.

               Те пръснали се всички по света,

               до днес са тук, по цялата земя.

               И вият срещу пълната луна,

               за свойте стари, златни времена.

               06.10.2017

               Пловдив