Зове ме залезът да се събудя,
прокарва пръсти в мен нощта.
Ще убивам пак и ще се чудя
да рисувам ли картини с кръвта?

Тази нощ ще си направя пиршество,
ще събудя чудовището на глада,
да погълне чувствата от същество
и да го отпрати неканено в ада.

Набелязах жертвата си в мрака,
чух да сърцето ù да стене болно
разбрах, че точно мене чака
плътта ù да разкъсам аз неволно.

Приближих към нея своя труп,
погледнах я в очите безразлично,
тази вечер няма да съм груб,
ще взема живота ù тактично.

Целунах я и вкусих глътка топлина,
а тя ме прегърна със своите криле,
цялата бе създадена от добрина
и благородство, по-велико от крале.

Усетих странен звук - ням и глух,
като далечен гръм от облак бурен,
от гърдите ми простена и пак го чух,
и пак... и пак... беше той отмерен.

Болката обзе ме, почувствах самотата,
в която с векове живея и се губя.
Любовта ù беше морфинът за душата,
от нея имах нужда, за да се събудя.

Бях жив само от минута или миг,
не можех да съчиня живот без нея,
рисувах с очи по тъжния ù лик,
а небето се уплаши колко я копнея.

Погледна ме в очите с гордост,
като владетел - заповядващ на роб,
нямаше във нея капка подлост,
само клетва за вярност до гроб!

Две уплашени деца, родени от нощта,
изящен паднал ангел и кръвопиец,
прегърнати, загубили завинаги мощта
и инстинкта на жесток убиец.