Видях я! Да, видях я...

На влажен ноемврийски ден в мъглата.

На уличен художник в акварела.

На коледен базар в тълпата.

Там нейде в светлината на тунела.

Седи на пухкав облак и се смее.

Наднича от прозорец на трамвай,

от ствола на разцъфнал люляк в парка,

от барелеф на триумфална арка.

Че съм я виждал вече, знам.

Насън, наяве... Тук? Или далече там?

Във този, или в минали животи?

Дали преди, или сега сънувам?

Или пък по миражи пак бленувам?

***

И в мига на това очарование

небето блесна и светът застина,

обви го сякаш приказна мъгла...

Настъпи после тайнствено мълчание...

Но не успял и крачка да измина...

Светът изригна пак във суетня и шум.

И тръгнах ... Но посоката забравих.

Огледах се замаян. Май загубих ум?

‘Спокойно‘ – казах си. ‘Ще се оправя...‘

‘Върви напред, не бива да се спира...‘

Нали все пак така съм програмиран.