Неусетно някак отминава
денят прегърбен и накуцвайки.
Отбра зърното от плявата,
притегли обещания и поуки .
Залепи на сърцето надеждата -
която се люпеше от вчера
и няколкото пукнатини замрежи
на любов застинала от повторения.
И какво остави следи след него?
Умората гнездо си беше свила.
Думите сивееха от безверие,
а вярата отдавна бе прогнила.
Дааа. Денят си тръгна омърлушен
а бе дошъл с препълнени дисаги.
Човекът от време е все така непослушен
и в душата зида той каменни грамади
© Слава Костадинова Todos los derechos reservados