Живее в стар квартал,

от старо време не помръднал,

на девет крачки от река,

безшумна празна и замръзнала.

В дома й скита котарак,

навярно вече полумъртав,

а в кухнята една жена,

подпираща вселената със хълбок.

Не носи кожа, цялата е рана

вградила се е в къщата - олтар,

а няма в нея капчица от вяра,

ни пламък има, само пепел от пожар...

Загубила ръце и хоризонти,

и всеки миг, във който се случвала.

Сега е просто длъжна да си връща

това което даром е получила.

От време старо, от преди да има време,

една жена се крие в сенките на мислите

и трие сълзи и като сълза изтрива себе си

за да не съществува... вече да я няма.

Тя моли, да се преоткрие нова,

а нова значи както е била

на девет крачки само от реката

и на стотици от предишната жена...