Браздят душата ми посоки диви,
загребват мисли, чувства, страст.
Под булото на неотразими спомени
в бездумие покриват моето "аз".
След ехото на южните ми сетива
на безпосочие обричат дните ми
да бъда плаха сянка на жена,
а аз такава никога не съм била.
Нашепват ми да бъда мълчалива,
че любовта е акт, но не и храм,
че вече съм пътека извървяна
и нямам повече какво да дам. ...