Диви посоки
Браздят душата ми посоки диви,
загребват мисли, чувства, страст.
Под булото на неотразими спомени
в бездумие покриват моето "аз".
След ехото на южните ми сетива
на безпосочие обричат дните ми
да бъда плаха сянка на жена,
а аз такава никога не съм била.
Нашепват ми да бъда мълчалива,
че любовта е акт, но не и храм,
че вече съм пътека извървяна
и нямам повече какво да дам.
Че трябва да забравя, да не искам
да бъда път към нечие сърце.
Посоките забравят, че обичам
дълбокото на синьото небе.
Проблясва огън по стъклата,
илюзия за топлина е, знам...
Поемам пътя си към небесата,
очаква ли ме обич там... не знам.
загребват мисли, чувства, страст.
Под булото на неотразими спомени
в бездумие покриват моето "аз".
След ехото на южните ми сетива
на безпосочие обричат дните ми
да бъда плаха сянка на жена,
а аз такава никога не съм била.
Нашепват ми да бъда мълчалива,
че любовта е акт, но не и храм,
че вече съм пътека извървяна
и нямам повече какво да дам.
Че трябва да забравя, да не искам
да бъда път към нечие сърце.
Посоките забравят, че обичам
дълбокото на синьото небе.
Проблясва огън по стъклата,
илюзия за топлина е, знам...
Поемам пътя си към небесата,
очаква ли ме обич там... не знам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
