Д И В О Т О З О В Е

 

Да затвориме за миг очите

и се пренесем назад далече...,

да тръгнем смело по следите

на несъществуващото вече.

 

Струпване на много вещество

във една огромна маса,

където елементарният протон

властва в този хаос.

 

Налягане огромно,

веществото не издържа

и избухва мощна бомба,

веществото се развързва...

 

Нова еволюция започва,

нови светове се раждат,

в Пространството се пренасочват,

към Времето се пренагаждат.

 

Не било е нивга сине

и никога не ще да е,

Материята да загине,

да няма нови светове!

 

Зловещо Времето поскърцва,

Пространството отвред трещи,

Движението нивга не прекъсва,

Материята да върти...

 

Хаоса и Порядъка

винаги са заедно,

празнотата и зарядите

се допълват взаимно.

 

Сладко и горчиво,

хубаво и лошо,

грозно и красиво...

Стига!Искам още...

 

Противоречив е този свят,

но иначе не бива

и красив си е така,

монотонното убива.

 

Колко пъти са гърмели

кълбестата вещество,

нашата,другите вселени,

членки на Космично Общество?

 

В този хаос от Материя

в Пространството и Времето

участвайки в безброй движения,

се оформя на човека семето.

 

Сред порядъка и хаоса

носителят на Разума се появява,

идва тука,за да властва,

Космоса и себе си да опознава.

 

Времето в Пространството се губи,

в движение се уморява,

с Материя се гони и се люби,

чрез Разума се състарява.

 

Природата ни е създала

като творение най-висше,

да си въздаде сама възхвала,

чрез нас да се осмисли.

 

Да има смисъл всичко,

което съществува,

сред нощ да пеят птички,

Влюбените да Будуват...

 

За бъдещето се предвижда

проектиране планирано на гена,

като партньор ме ненавиждаш,

но си длъжна,да се любиш с мене.

 

А това ще ни даде ли,

това,което ни е нужно,

мъничкото отклонение

от правилата друже?

 

Има изключения 

всяко правило,

всички изключения

са продукт на правило.

 

Материята си мутира

и от всички свои форми,

най-удачните подбира,

нещо ново да оформи.

 

Най-необходимото

за красивото и гениалното

Природата сама подбира

и го надарява цялостно.

 

Трудно е,да си талант,

но да си гений,е борба,

нямаш други вариант,

да разпръскваш щедро Светлина...

 

Трябва да се бориш смело,

да си твърд и упорит,

да минаваш от теория към дело,

да си честен и открит.

 

Душите ни чергарски

Пространството зове:

"Излезте на биваци

неспокойни синове!

 

Аз ще ви предложа

своята безбрежност,

но ръка ще сложа

на душевната ви нежност!"

 

Животът тъй лиричен

във отминалите времена,

става все по-прозаичен,

изпада лириката в декаданс.

 

В Космоса отлиташ

за дълъг ред години, 

за връщане не питаш,

с близки се разделяш и роднини.

 

Решаваш се на тази стъпка,

Космосът превлича много силно,

невеста млада,като пъпка,

залива се в сълзи обилни...

 

Връщаш се след време,

отлетяло като миг,

сред купища проблеми,

на лицето с нервен тик.

 

Десет поколения са се сменили,

докато ти далеч летял си,

няма ги очите нежни,мили,

съзнаваш,че осиротял си.

 

Винаги забързан си човече

с безумно смела мисъл и мечта,

но този свят е безконечен,

целият не можеш го прозря.

 

Откриваш важни и красиви истини,

отхвърляш закоравели догми,

като океан се гърчиш и разплискваш се,

искаш себе си,да превъзмогнеш.

 

Всяка малка истина

открива път към не открити сто

и те зоват те и притискат те

с вечните кога,къде,защо?

 

Стихията ни е такава,

сред път не можем,да се спрем

и каквото ще да става,

решаваме проблем подир проблем.

 

Ще дойдат и такива времена,

проблемите така ще се застъпят,

че от много силна светлина

няма да се вижда ясно пътя.

 

Миналото близко и далечно

е пълно със велики имена,

проблеми има вечно,

неспокойна е човешката душа.

 

Всички се стремим нагоре

към недостигнатите върхове,

покорим ги,пак сме недоволни,

отново хукваме нагоре и напред.

 

В кръвта ни буйна и гореща

впръснати са толкоз много страсти,

че от всяко дребно нещо,

истина голяма в нас израства.

 

Движим се напред така,

осъществявайки прогреса,

де сериозно,де пък на шега

правиме живота интересен.

 

На своето място камъкът тежи!

Човек със себе си се запознава,

тука е способен, всичко да реши,

но хора трябват и тъдява.

 

Все така напред вървим

и мислим се за умни,

но борба на Истина с Лъжи

и днеска съществува.

 

Какво ще бъде,

когато литнем там далече,

ще продължим,да лъжем,

но кой ли ще ни вярва вече?

 

Мога да се обзаложа с вас,

че не ще си вярваме самите,

Истината и Лъжите в нас

ще се разселят по звездите.

 

Ще настъпи смут

в душите ни изтънчени и нежни,

споменът за Брут 

сълзи ще е по време прежно.

 

Ще ни се присънва 

мощен рев от стадиона

и даже след разсъмване

ще ни звучи като хармония.

 

На Дивото да благодарим,

за всичко То очите ни отваря,

без Него ние не сме ний,

чрез Него в нас дедите се повтарят.

 

Когато почнем,да го губим,

То вътре в нас се появява...

Часовник сутрин да те буди,

е противно и те озверява.

 

После автобуси,тролеи и трамваи,

график,закъснение,служебна провокация...

Нерви се опъват,косата се изправя...

Доктор,стрес или пък адаптация.

 

За неиздържалите сандък кован,

опечалени близки,надгробно слово,

цветя,въжета,дъсчен параван,

пръста отгоре и всичко е готово.

 

Друго е петелът да те буди,

славеят съня ти да подслажда,

щурците да ти свирят като луди,

липите вятър да поклаща...

 

Дебел е на вълка врата,

че сам си работата върши.

Ний живеем в общество,

всеки взима,малко връщат.

 

В Природата така не е,

законите са твърди там,

всеки ще,не ще,

плаща,що си е вземал.

 

Напразно ний се мъчим,

да я надхитрим,

Тя със хитрост се не пъчи,

надхитрените сме ний.

 

Всичко там е чисто,

има санитарни групи,

всеки паднал лист,

Енергия натрупва.

 

Изчислено е така,

отпадъци да няма,

полза и вреда,

да се допълват взаимно.

 

Мъчим се,да поддръжаваме

на тази уникалност,

много взимаме,а малко даваме,

Тя не вярва в нашата солидарност.

 

Искаме,да изчислим,

изчисленото отдавна,

Природата за всичко бди

и напред се движи бавно.

 

Желаем,да я изпреварим

в неумолимия й ход,

изгаряме се и се парим

в противоречивия живот.

 

Замирише ли на изгорено,

труди се човекът там,

нещичко е сътворено,

дават въглените плам.

 

Колко хора изгоряха,

колко още ще горят,

Изгорените Човеци бяха,

да се учиме от тях.

 

Страстно си е дивото,

кръвта му е гореща,

да

го погубваме не бива,

трябва да го пазим вещо.

 

Случи ли се,да загине То

и нас не ще ни има,

знае си Природата защо

Тя дава и кога да взима.

 

Напред се движим все така,

покоряваме дълбини и върхове,

а трябва да поглеждаме назад,

там где ни Дивото Зове.

 

12.09.1988г. п.Усогорск