Дневникът на (НЕ!)беладжията - 6
Пак с нетърпение чакам неделята.
Дядо ми каза, че с тях ще ме вземат.
Щели да ходят със Мери на село.
Категорично признавам и смело
аз, че откакто е влязъл в живота ми,
всичко от него попивам безропотно.
Учи ме дядо дори да шофирам.
И несъзнателно в него намирам
ценните примери за подражание.
Слушам го често с такова внимание,
както е редно да слушаш баща си.
Мога да кажа, че вече и щастие
зная какво е, макар че за всеки
с мярка различна е - според човека.
Мама ме вика да гледаме филма.
Тя сериали следи, но ранима
често остава след тях и подвластна.
Моите филми любими, е ясно,
че не харесва. Били натоварващи.
Щом фантастични са, значи и плашещи.
Гледам в екранчето на телефона си.
Таня очаквам да звънне и моля се
тя да не плаче пред мене разстроена.
Винаги има различни възможности,
но с оптимизъм извикваш блестящата.
Сякаш мисловен сигнал ѝ изпращам,
светва дисплея и виждам че тя е.
- Взеха я в болница...там ще остане... -
чувам, от плач се задъхва момичето.
Искам при нея в мига да изтичам
и пресуша тази бликнала болка.
- Синко, не чуваш ли? Викам те - колко -
сигурно десет минути са вече! -
мама, в домашната роба облечена,
чака, облегнала гръб на вратата ми.
Как да ѝ кажа, че свита, душата ми
е и, че мисля за мойто момиче?
Само поглеждам я, яке обличам
и изхвърчавам без глас на стълбището.
- Чудя се, Мите, какво ти е ? Нищо
вече със мен не споделяш, ти сине!
Чувам ѝ думите, но премълчавам.
Мога ли всичко да ѝ обяснявам?
Тръшвам вратата на входа и мама
със периферното зрение само
виждам - излязла е тя на балкона.
Казва след мене: - Отново фасони! -
и с огорчение в кухнята влиза.
Велосипеда подкарал, наблизо
в малка квартална градинка намирам
мойто момиче. Дори не разбирам
как се открихме със нея в тъмата.
Бе като в някакъв изпит душата
и ме насочваше право към Таня.
Гледам я колко е тя изтерзана,
после я гушвам в прегръдката мъжка.
Паднаха всички мисловни задръжки
и се почувствах голям като дядо.
А пък сърцето ми - бурно и младо -
тупкаше, сякаш то бе полудяло.
Исках с ръце да я стопля, че цяла
беше се тя разтреперила вече.
- Хубаво с теб ми е! - Таня ми рече
и доверчиво студено юмруче
в джоба ми пъхна. После се случи
тази целувка, желана от двама.
Сякаш дъхът ни прекъсна и само
здраво я хванах, че се олюлява.
Обич отнема ти или ти дава
сили, не знам, но готов съм на всичко.
Мина край нас и обърна се чичкото,
хванал със поглед целувката наша.
Таня смутено в ръка се закашля
и ми прошепна: - Да гръгваме, късно е!
Беше ми трудно очи да откъсна
аз от момичето, но я откарах
със колелото до вкъщи, отправих
поглед последен, но парещ от щастие
и, окрилен, към дома си запраших.
Мама ме чакаше. Нищо не пита.
Бе на фотьойла си сънено свита.
Чух, че гласът ѝ дори потрепера:
- В кухнята, Мите, те чака вечеря.
Следва:.....
© Мария Панайотова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Дано ти е приятно да попътешестваш из страниците на Дневника!😃
-
Малко съм изтървала, но сега имам удоволствието да прочета няколко части на веднъж
-
Жоро, в моменти на тъга и отчаяние подкрепата ни е най-нужна и когато я имаме, всичко се понася по-леко.И аз вярвам, че тук се зараждат нежни чувства на обич и взаимност, които и аз, и читателите ще проследим!😃
Ники, ти ми готвиш подарък ли? Колко мило!😃 Много ти благодаря и си чакам обещаното! -
Чакам продължението с нетърпение!
Скоро ще реализирам и обещаното "Пастирка на светулки", има два варианта първи и втори вариант, абстрактен и по-абстрактен-винаги пиша по два варианта, ще избера този, който е не толкова сложен за асимилиране!
Надявам се, да не те разочаровам!
Поздрави, Мери! -
Романтично, въпреки, че е в тежък момент за момичето.
Но в лицето на нашия герой тя има така нужната й подкрепа.
Поздравявам те. -
Наденце, здравей и добре си ми дошла!😍
И аз чакам продължението с нетърпение, защото Митето разказва случката на мен, а аз я предавам нататък на почитателите му!🤣❤️🌹 -
Чакам продължението, с нетърпение! Стана ми мило и топло.
-
Светулчице, Пепита, ☀️ вашите коментари огряха душата ми! Винаги съм вярвала, че посееш ли добрина, ще вкусиш от плодовете ѝ, затова и моите деца-герои трябва да изповядват максимата като житейско кредо още от ранните си години. Това се възпитава с личен пример от родителите. А аз, надявам се, ще продължа " състезанието със самата себе си", за да изграждам любими образи за децата и читателите си, защото го правя с много любов и отдаденост.😃🌺😍✒️🌺
-
Първата любов оставя отпечатък в целия живот на младежа, когато е споделена, тя му дава крила изцяло занапред и му помага да различава привидното от истината. Митето е късметлия, че е в твоите нежни строфи, Мария.Ще се насладим със сигурност на още чисти чувства в поредицата ти.☺
Най-трудно е състезанието със самата себе си, успех! ⚘ -
Красиви трепети. И споделени. Как в твоите поетични повести (и за мечетата, и тука), винаги рисуваш доброто и красивото в героите си! За това всички ги обичаме, красиви приказки!
-
Толкова много ме зарадвахте, приятели! Благодаря ви за думите, с които сякаш давате криле на творческото ми въображение!😍
Желая ви силна творческа седмица!✒️🌺 -
Чакам и продължението!
Поздрави! -
Ненадминат майстор си, Мария! Спомних си какво бе казал един друг майстор и сякаш е имал предвид теб: "Всичко, което погледнеш, може да стане приказка, а всичко, до което се докоснеш - да се превърне в история." - Ханс Кристиан Андерсен
-
Ти си млада, Дени, помниш още очакването, аромата, вълнението!😘
Но и Митето ще я запомни, лесно не се забравя първа целувка!😍 -
Колко са хубави първите целувки! Сигурна съм, че Митко ще я утеши!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
