Дневникът на (НЕ!)беладжията - 6
Пак с нетърпение чакам неделята.
Дядо ми каза, че с тях ще ме вземат.
Щели да ходят със Мери на село.
Категорично признавам и смело
аз, че откакто е влязъл в живота ми,
всичко от него попивам безропотно.
Учи ме дядо дори да шофирам.
И несъзнателно в него намирам
ценните примери за подражание.
Слушам го често с такова внимание,
както е редно да слушаш баща си.
Мога да кажа, че вече и щастие
зная какво е, макар че за всеки
с мярка различна е - според човека.
Мама ме вика да гледаме филма.
Тя сериали следи, но ранима
често остава след тях и подвластна.
Моите филми любими, е ясно,
че не харесва. Били натоварващи.
Щом фантастични са, значи и плашещи.
Гледам в екранчето на телефона си.
Таня очаквам да звънне и моля се
тя да не плаче пред мене разстроена.
Винаги има различни възможности,
но с оптимизъм извикваш блестящата.
Сякаш мисловен сигнал ѝ изпращам,
светва дисплея и виждам че тя е.
- Взеха я в болница...там ще остане... -
чувам, от плач се задъхва момичето.
Искам при нея в мига да изтичам
и пресуша тази бликнала болка.
- Синко, не чуваш ли? Викам те - колко -
сигурно десет минути са вече! -
мама, в домашната роба облечена,
чака, облегнала гръб на вратата ми.
Как да ѝ кажа, че свита, душата ми
е и, че мисля за мойто момиче?
Само поглеждам я, яке обличам
и изхвърчавам без глас на стълбището.
- Чудя се, Мите, какво ти е ? Нищо
вече със мен не споделяш, ти сине!
Чувам ѝ думите, но премълчавам.
Мога ли всичко да ѝ обяснявам?
Тръшвам вратата на входа и мама
със периферното зрение само
виждам - излязла е тя на балкона.
Казва след мене: - Отново фасони! -
и с огорчение в кухнята влиза.
Велосипеда подкарал, наблизо
в малка квартална градинка намирам
мойто момиче. Дори не разбирам
как се открихме със нея в тъмата.
Бе като в някакъв изпит душата
и ме насочваше право към Таня.
Гледам я колко е тя изтерзана,
после я гушвам в прегръдката мъжка.
Паднаха всички мисловни задръжки
и се почувствах голям като дядо.
А пък сърцето ми - бурно и младо -
тупкаше, сякаш то бе полудяло.
Исках с ръце да я стопля, че цяла
беше се тя разтреперила вече.
- Хубаво с теб ми е! - Таня ми рече
и доверчиво студено юмруче
в джоба ми пъхна. После се случи
тази целувка, желана от двама.
Сякаш дъхът ни прекъсна и само
здраво я хванах, че се олюлява.
Обич отнема ти или ти дава
сили, не знам, но готов съм на всичко.
Мина край нас и обърна се чичкото,
хванал със поглед целувката наша.
Таня смутено в ръка се закашля
и ми прошепна: - Да гръгваме, късно е!
Беше ми трудно очи да откъсна
аз от момичето, но я откарах
със колелото до вкъщи, отправих
поглед последен, но парещ от щастие
и, окрилен, към дома си запраших.
Мама ме чакаше. Нищо не пита.
Бе на фотьойла си сънено свита.
Чух, че гласът ѝ дори потрепера:
- В кухнята, Мите, те чака вечеря.
Следва:.....
© Мария Панайотова All rights reserved.
