До красотата
Една мисъл ме чегърка като грахово зърно
и иска все назад, все назад да ме върне...
Подрязвам спомените - да не избуяват...
А пясъкът в часовника намалява...
Стопяват се с грохот миражите...
Но ти надничаш в душата ми -
иззад облак тромав слънце грейва.
Не ми трябват спомени. Да е наяве!
Да издигнем света си до красотата -
в шепа лятно море, в смях на дете,
в съзряна дъга, в глас на щурче!