До... покой.

3 mar 2020, 7:48

Poesía » De amor, Filosófica

535 2 3

И аз си тръгнах с вдигната глава.

Любовите се търсят със очи,

но повечето помнят ми гърба,

защото в тях е празно. Без души.

Когато се отупах от прахта,

полепнала по мен, като зараза,

от сякаш изгоряла в мъка плът -

аз вече се избавих от омраза.

И станах безразличен. До покой.

До мигове, в които се усмихвам.

Тогава се запитвам - Боже, мой,

за изповед да клекна, за молитва?

Сега съм гол. Останах по без думи.

Съблякох се до плач като в рождение.

Готова ли си с мен да се загубиш,

намерени един за друг. От въжделения.

Стихопат.

Danny Diester

12.02.20

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.