До... покой.
И аз си тръгнах с вдигната глава.
Любовите се търсят със очи,
но повечето помнят ми гърба,
защото в тях е празно. Без души.
Когато се отупах от прахта,
полепнала по мен, като зараза,
от сякаш изгоряла в мъка плът -
аз вече се избавих от омраза.
И станах безразличен. До покой.
До мигове, в които се усмихвам.
Тогава се запитвам - Боже, мой,
за изповед да клекна, за молитва?
Сега съм гол. Останах по без думи.
Съблякох се до плач като в рождение.
Готова ли си с мен да се загубиш,
намерени един за друг. От въжделения.
Стихопат.
Danny Diester
12.02.20
© Данаил Антонов All rights reserved.
