До... покой.
И аз си тръгнах с вдигната глава.
Любовите се търсят със очи,
но повечето помнят ми гърба,
защото в тях е празно. Без души.
Когато се отупах от прахта,
полепнала по мен, като зараза,
от сякаш изгоряла в мъка плът -
аз вече се избавих от омраза.
И станах безразличен. До покой.
До мигове, в които се усмихвам.
Тогава се запитвам - Боже, мой,
за изповед да клекна, за молитва?
Сега съм гол. Останах по без думи.
Съблякох се до плач като в рождение.
Готова ли си с мен да се загубиш,
намерени един за друг. От въжделения.
Стихопат.
Danny Diester
12.02.20
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
