Довери се на зората
Отива ли си залезът завинаги,
когато последният лъч се скрие?
Оставяме ли тези, дето няма ги,
щом сами ще чакаме зората ние?
Гледаме ли в счупеното огледало,
объркани от остри отражения?
Дали през образите е предало
трепетът от нашите съждения?
Нужно ли е да оставяме огнища,
където огънят го няма вече?
Където твърде много пепелища
са изпратили сърцето надалече?
Имат ли връх мечтите ни слепи,
или са океан - наглед необозрим?
А може ли мечтата да разцепи
един живот до болка предвидим?
Дали от мрака да се връщаме,
когато с него сливат се очите?
Или с истините да превръщаме
в сила слабостите на мечтите?
Е, зората винаги се връща жадна,
рисува път, дори през пепел сив.
От пламъка се ражда сила гладна,
а животът сам избира да е жив.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мирослав Кръстев Todos los derechos reservados