Jul 23, 2025, 3:22 PM

Довери се на зората

  Poetry
158 0 0

Отива ли си залезът завинаги,
когато последният лъч се скрие?
Оставяме ли тези, дето няма ги,
щом сами ще чакаме зората ние?

 

Гледаме ли в счупеното огледало,
объркани от остри отражения?
Дали през образите е предало
трепетът от нашите съждения?

 

Нужно ли е да оставяме огнища,
където огънят го няма вече?
Където твърде много пепелища
са изпратили сърцето надалече?

 

Имат ли връх мечтите ни слепи,
или са океан - наглед необозрим?
А може ли мечтата да разцепи
един живот до болка предвидим?

 

Дали от мрака да се връщаме,
когато с него сливат се очите?
Или с истините да превръщаме
в сила слабостите на мечтите?

 

Е, зората винаги се връща жадна,
рисува път, дори през пепел сив.
От пламъка се ражда сила гладна,
а животът сам избира да е жив.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мирослав Кръстев All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...