Дращят въпроси душата ми

Борят се в мен разгневени въпроси,

дращят покоя в душата.

Те са пирони, забивани косо

на съвестта ни в снагата.

Слепи, безлични, неструващи думи

как усмиряват сърцето?

С доза наивност, в шепа безумие

хапче ли гълтаме? Спрете!

Мнимо спасение ли ще намерим,

щом – за удобство – се крием?

Облаци кълбести с ярост катерят

егото, търсещо виме.

Празни са всички мечти и сме смешни –

в кухи яйца щом ги мътим.

Новите спъват се. Всеки е грешен

или сгрешили сме пътя?

Стряскат се дните, сънували рая,

после на възел се сплитат.

Страх ме полазва... Животът ни в края

не заслужава копита.