Бях малък, когато посяха

пред къщата наша върба,

на ръст беше с мене,

стеблото бе тънко и слабо тогаз.

Растях и върбата с мене,

другар сякаш беше ми тя,

за нея се грижих, край нея се смеех,

край моята малка върба.

И ден не минуваше, без да я галя

и час, без до ней да стоя,

игрите с другари заменях с върбата,

за моята малка върба.

И вечер я гледах през прозореца наш

как се бори със зли урагани,

как дъждът я потупва и вятърът брули,

как от тях тя с гордост се брани.

Тя се бореше, беше корава,

макар и малка, но смела бе тя

горда, чиста пред наш'та морава

растеше моята скромна върба.

Аз пораснах, порасна и тя,

клони силни и корона прекрасна,

с искрен поглед ме гледаше тя,

сякаш казваше - "Ей на, пораснах".

Но се случи, че трябваше ази

да замина далече от вкъщи,

на тръгване галех за раздяла върбата,

но усещах, че за нещо се мръщи.

Аз отсъствах и то доста време,

но часът да се върна дойде,

тичах бързо и някак си весел

да видя дървото пред къщи.

Спрях до оградата, гледах изплашен

двора там,  и морава, и дом,

а върбата, там празно е място,

само коренът има подслон.

Тръпка бясна в душата ми светна,

дума злобна да плюя не щях,

към небето отчаян погледнах,

де върбата, с която живях?

Де стъблото и клоните свити,

де е нейният мил силует,

де е моят живот, младините,

как така ще ми бъде отнет.

Пушек в небето, видях, се събира,

образува огромна върба,

някакъв лъч ми до бузата спира

и ме гали с нежна ръка.

И ми дума "Аз топлех сърцето,

аз ти бях и другар, и игра,

днес те топля у вас до креслото,

туй е моята скромна съдба".