Пулсира небето и тежичко диша
под сивкаво-пухкав, облачен шал.
А аз от терзания изобщо не пиша.
Листът на бюрото е истински бял.
И бели са думите – страшно капризни,
пробягали пътя до мен и от мен.
Те смятат, че днес са напълно излишни.
Повтарят до втръсване този  рефрен. 
 
Пулсира небето. Въздъхва. Потръпва.
Забърсва лицето си с облачен шал.
Листът на бюрото помръква, замръква.
По здрач се превръща в призрачно бял.
Тогава нахлуват думи бандити.
Надраскват хартията – вандали с перо,
А пръстите изтръпнали, тъмни и свити
написват отведнъж стихче едно.