Душа
Душата на човек. Земя безкрайна,
едва ли някой може да преброди,
и сякаш като свята тайна
към нея никой път не води.
Дълбоко в нас стои. Остава скрита,
не иска нищо, с шепот ни говори,
Или мълчи. С воал покрита,
Не всеки може да отвори.
Бушуват в нея чувства, настроения,
преплитат се в усмивки и неволи,
и като вятър носят се вълнения,
помитат всичко, норми и закони.
Понякога щастлива се усмихва,
и носи се във свят на приключения,
а друг път болка я притихва,
объркана от думи и съмнения.
Но тя се бори. Без умора,
издига се над мисли, угризения,
макар че срещайки фалшиви хора,
понася загуби, лишения.
И както скитник сред тълпата,
за милостиня моли, проси,
се лута в мисли за съдбата,
задава хиляди въпроси.
Ще може ли да се изправи,
когато е във плен на самотата,
и всичко лошо да забрави,
да търси вечно светлината.
Тя горда е. Или ранена,
когато силна е, прощава.
Или пък мъдра е, пленена,
Но никога не те предава.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Николай Ковачев Todos los derechos reservados
