Душа
Душата на човек. Земя безкрайна,
едва ли някой може да преброди,
и сякаш като свята тайна
към нея никой път не води.
Дълбоко в нас стои. Остава скрита,
не иска нищо, с шепот ни говори,
Или мълчи. С воал покрита,
Не всеки може да отвори.
Бушуват в нея чувства, настроения,
преплитат се в усмивки и неволи,
и като вятър носят се вълнения,
помитат всичко, норми и закони.
Понякога щастлива се усмихва,
и носи се във свят на приключения,
а друг път болка я притихва,
объркана от думи и съмнения.
Но тя се бори. Без умора,
издига се над мисли, угризения,
макар че срещайки фалшиви хора,
понася загуби, лишения.
И както скитник сред тълпата,
за милостиня моли, проси,
се лута в мисли за съдбата,
задава хиляди въпроси.
Ще може ли да се изправи,
когато е във плен на самотата,
и всичко лошо да забрави,
да търси вечно светлината.
Тя горда е. Или ранена,
когато силна е, прощава.
Или пък мъдра е, пленена,
Но никога не те предава.
© Николай Ковачев All rights reserved.
