Душата на човек. Земя безкрайна,

едва ли някой може да преброди,

и сякаш като свята тайна

към нея никой път не води.

Дълбоко в нас стои. Остава скрита,

не иска нищо, с шепот ни говори,

Или мълчи. С воал покрита,

Не всеки може да отвори.

Бушуват в нея чувства, настроения,

преплитат се в усмивки и неволи,

и като вятър носят се вълнения,

помитат всичко, норми и закони.

Понякога щастлива се усмихва,

и носи се във свят на приключения,

а друг път болка я притихва,

объркана от думи и съмнения.

Но тя се бори. Без умора,

издига се над мисли, угризения,

макар че срещайки фалшиви хора,

понася загуби, лишения.

И както скитник сред тълпата,

за милостиня моли, проси,

се лута в мисли за съдбата,

задава хиляди въпроси.

Ще може ли да се изправи,

когато е във плен на самотата,

и всичко лошо да забрави,

да търси вечно светлината.

Тя горда е. Или ранена,

когато силна е, прощава.

Или пък мъдра е, пленена,

Но никога не те предава.