Душата плаче пак ранена...
боли, кърви, страда безутешна...
Съдба такваз е отредена
на таз Душа - сама и грешна.
Нижат се дните ú - дълги и тревожни
и някак си безцелни, механични...
Изпълват нощите ú мечтите невъзможни -
тъй сладки са и толкова далечни...
Спомени в сърцето й попиват,
като сол във жива рана,
а сълзите й - те все напират -
не знаят "Стига!", не чакат и покана. ...