Душа
Душата плаче пак ранена...
боли, кърви, страда безутешна...
Съдба такваз е отредена
на таз Душа - сама и грешна.
Нижат се дните ú - дълги и тревожни
и някак си безцелни, механични...
Изпълват нощите ú мечтите невъзможни -
тъй сладки са и толкова далечни...
Спомени в сърцето й попиват,
като сол във жива рана,
а сълзите й - те все напират -
не знаят "Стига!", не чакат и покана.
На езици "различни" думи изречени
издълбаха в Душата невидима рана
и стават мечтите й все по-обречени,
а тя си остава все тъй неразбрана...
...посветено на Дидко (1979-2011),когото безумно обичах...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Паскова Всички права запазени
