Обрулени от ледения вятър,
размятат клони пръстите си криви.
Като фалшив, раздран декор от стар театър
небето зее с кръпките си сиви.
Безчувствен и сънлив дъждът се стича,
безцелни капки удрят се в земята.
Студен порой, със нямо безразличие,
покри добрата нежност на тревата.
Безлични фигури се стапят в мрака
забързани към нищото отиват.
Дали с надежда някъде ги чакат,
или и те с тъгата си се сливат?