Обрулени от ледения вятър,
размятат клони пръстите си криви.
Като фалшив, раздран декор от стар театър
небето зее с кръпките си сиви.
Безчувствен и сънлив дъждът се стича,
безцелни капки удрят се в земята.
Студен порой, със нямо безразличие,
покри добрата нежност на тревата.
Безлични фигури се стапят в мрака
забързани към нищото отиват.
Дали с надежда някъде ги чакат,
или и те с тъгата си се сливат?
© Ангел Чорбаджийски All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
