Душата моя...

Дали е дива, крехка и прозрачна,

със моя дух тя винаги е в крачка.

Дали е пролет, лято, есен, зима -

не зъзне гушната във пелерина.

Дали е нежна, кротка, тиха...

или е в епицентъра на взрива,

тя никога не ме предава -

утеха моя в кратер на вулкана.

И не защото някакви си грешки

обиждат егото ù нечовешки,

а някак си не я разбират,

че волна е и неповторима.

Но милата ми, чудя се понякога

защо и как се гони с вятъра?!

И в огнена стихия пареща

пак оцелява изненадващо.

И точно казано, и без преструвки,

дори да липсват ù милувки,

тя носи кръста на гърба си,

безропотно си следва пътя.

Макар надвила я умората,

тя търпелива е, обича хората.

Добра, уютна е за зрънцето,

поникнало го грее с′ слънцето.

Полива го с дъждец потропващ

по нагорещен от жега покрив.

С любов помага на приятели

в беди, неволи - без предателства.

Та стана ли ви ясно в "спора",

че аз за нея ви говоря?!

За моята душа и мисъл,

каквито Бог ги е орисал.