Душата моя...
Душата моя...
Дали е дива, крехка и прозрачна,
със моя дух тя винаги е в крачка.
Дали е пролет, лято, есен, зима -
не зъзне гушната във пелерина.
Дали е нежна, кротка, тиха...
или е в епицентъра на взрива,
тя никога не ме предава -
утеха моя в кратер на вулкана.
И не защото някакви си грешки
обиждат егото ù нечовешки,
а някак си не я разбират,
че волна е и неповторима.
Но милата ми, чудя се понякога
защо и как се гони с вятъра?!
И в огнена стихия пареща
пак оцелява изненадващо.
И точно казано, и без преструвки,
дори да липсват ù милувки,
тя носи кръста на гърба си,
безропотно си следва пътя.
Макар надвила я умората,
тя търпелива е, обича хората.
Добра, уютна е за зрънцето,
поникнало го грее с′ слънцето.
Полива го с дъждец потропващ
по нагорещен от жега покрив.
С любов помага на приятели
в беди, неволи - без предателства.
Та стана ли ви ясно в "спора",
че аз за нея ви говоря?!
За моята душа и мисъл,
каквито Бог ги е орисал.
© Камелия All rights reserved.
