Две сълзи дълбаят моята душа

както през скалите път прокарва си река.

Две сълзи на жалост и на мъка тежка,

бавно давещи една почти угаснала надежда.

Капят от сърцето две сълзи,

капят и издигат каменни стени.

А душата жива между тях се рее,

жадуваща и стенеща, оковите да счупи тя копнее.

В миг пролука лунен лъч намери

между двете каменни стени,

капката надежда във душата озари,

любов и блянове отдавна там умрели.

Капят още черни две сълзи,

отмиват спомена за миналото време.

Но мостове сега градят, а не стени,

мостове от тях отдавна разрушени.