на дядо ми Никола А. Христов

Толкова много бяха годините

и само един коварен ден,

дядо, останах без очите ти сини

и поникнаха сълзите в мен.

Забравих за времето и деня

и самотата аз прегърнах,

дядо, ще те чакам сега в съня –

там ще мога да те зърна.

Загубих единия, а сега и теб,

това е животът човешки,

прости им, дядо, за края нелеп…

И лекарите правят грешки.

Времето, дядо, днес ни раздели,

взе ми всичко – остави тъгата,

а тишината, знаеш, че ме гневи,

когато мълчи в тъмнината.

Остави на всички спомена мил,

на мен и часовника златен,

да знам кога моментът се е скрил

и при теб – мен да ме изпрати.