Дъждът вали навън, а и в душата,

пълни ме отвътре, прочиства тялото,

маха пустотата,

оставя само бялото.

Чисто, истинско и бяло

някак си превъплъщава се в мен,

превръща ме в нещо цяло,

душата става мека като лен.

А има ли душа изобщо в тялото

или измислица човешка е това,

може би това е десетината от цялото

на психиката, на ума, на онова...

На онова коет' под нас се крие,

под слоевете кожа, но и под носа,

онова, което лошото в нас самите мие,

карайки ни да живеем за мига...