Едно дете,

невидима сила създаде,

мощ всезнайна,

но невидяна.

От

висине,

лазура,

Там в небесната шир,

НЕГОВАТА воля да бъде - Гръмко провикна се някой.

И мигом изникна то,

в ничия земя.

Едно дете

ревна с глас

звучен,

приятен,

напевен.

В един младеж

превърна се то,

снажен,

красив,

великолепен,

изящен.

Вратите пред него отваряха се,

за светло бъдеще готвеше се.

 И ето, че стана

един баща,

един съпруг.

Но уви.

У средище на своя живот.

Дойде края.

Предела на божията,

светая,

милост.

Един човек.

Като всички нас.

Цялото си съществуване

вярвал

в сила незнайна,

омайна,

в светата троица,

сакралното число.

Но

ето го сега затворен

в помещение старо,

студено,

статично.

Над него бледни лица го гледат

и молят се,

викат,

за милост,

за прошка.

Кой ли ще да чуе

наште гласове, които тъй жално се уповават на свойта вяра.

Що за небивалица.

В леглото продължава да лежи,

мъченика,

пъшка,

въздиша,

а на лицето му

пожълтяло

от болест

премаляло.

На него се чете

обаче не болка или страдание,

а мечтание,

блян,

копнеж,

идеал романтичен

да дойде в съня

да го покоси

страшната фигура черна

на смъртта.

Да си почине

от тази болест

парлива.

В очите му свети

пламък

жарък,

пламенен

на примирение.

И добре, че така стана,

да види

един човек,

 че сам създател и спасител е

на свойта душа,

че не вездесъща сила

идваща от небесата е отговорна,

а самия той.