Вината ме вика от тъмното,

               като гладна стоглава ламя.

               На една ръка разстояние,

               но не мога за миг да я спра.

              Без да искам, изпуснах я волна

              вън от мен да танцува, крещи.

              Уж заключил я бях надълбоко,

              всеки ден, всеки час да тежи.

             Бях ѝ сложил вериги от време

             и иззидах стените от смях.

             Днес злорадо от старите дни,

             вади минали грешки и грях.

            И дълбае безспир, без покой.

            Нощем свети, а денем тъмнѝ

            Няма лек за тази неволя,

            ни безстрашен ловец на вини.

                 Пловдив

                 25.08.2017