Едва тогаз
Дали ме мамиш, взор премрежен -
един накрая ли останах?
Следите чужди тук, изглежда,
прахта покрила е отдавна.
През сиви, пепелни пустини,
и в студ, и в знойна жега крачих.
Ела, небесна милостиньо -
ведно̀ се моля да заплачем,
защото тихо още тлеят
стъблата, скършени от огън;
защото долу се чернее
земя посърнала, безплодна.
Едно остава ми да сторя -
аз трябва, трябва да си ида!
Гори, додето стига взорът,
едва тогаз ще се издигнат;
денят ще дойде на талази -
ще бликне, сякаш хладен ручей,
в реките буйно ще нагази,
ще бъде ярък, жив и тучен.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Александър Todos los derechos reservados
