Пуста вечер, улица самотна…

Пейки празни по тъмния тротоар…

Без луна, без лъч от морски фар…

Следи оставени някак неохотно…

И бледа сянка, някъде прикрита,

в дърветата на тъмен парк отсреща,

опръскани в червено с кръв човешка…

Не! – отровен белег на душа изтрита.

Отровена от триста черни бяса,

плъзнали като термити в дънер стар,

разпалени като трески в блестящ пожар…

Отровена душа с очи кървясали!

Причина - не любов, а нещо тъмно,

изяло всичките добри черти…

И без елмазените стъклени очи,

търкулнати отдавна твърде стръмно…

Човешка сянка, не само отражение,

останало в ефирната вечерна хлад…

И сякаш въздуха наситен с глад…

Прошепнати слова без грам търпение…

Взор празен, там, сред пустите дървета…

Човешкото - усетено по думите едва…

Без образ и без грим човешка простота,

през въздуха прочетен през решето…

Последен образ след мигове сияние…

Изчезнал гняв, омраза изцелена…

Душата в словесна битка изтощена,

подложена на купища човешки наказания…

Човек без визия като призрак уморен,

наситен с тонове разочарование,

примирен във своето призвание -

бездушна плът до камъка студен…