Ефирна плът
Пуста вечер, улица самотна…
Пейки празни по тъмния тротоар…
Без луна, без лъч от морски фар…
Следи оставени някак неохотно…
И бледа сянка, някъде прикрита,
в дърветата на тъмен парк отсреща,
опръскани в червено с кръв човешка…
Не! – отровен белег на душа изтрита.
Отровена от триста черни бяса,
плъзнали като термити в дънер стар,
разпалени като трески в блестящ пожар…
Отровена душа с очи кървясали!
Причина - не любов, а нещо тъмно,
изяло всичките добри черти…
И без елмазените стъклени очи,
търкулнати отдавна твърде стръмно…
Човешка сянка, не само отражение,
останало в ефирната вечерна хлад…
И сякаш въздуха наситен с глад…
Прошепнати слова без грам търпение…
Взор празен, там, сред пустите дървета…
Човешкото - усетено по думите едва…
Без образ и без грим човешка простота,
през въздуха прочетен през решето…
Последен образ след мигове сияние…
Изчезнал гняв, омраза изцелена…
Душата в словесна битка изтощена,
подложена на купища човешки наказания…
Човек без визия като призрак уморен,
наситен с тонове разочарование,
примирен във своето призвание -
бездушна плът до камъка студен…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
