Ех, море, издълбало от времето дъното
и разсипало там раковините златни.
Де да беше посипало в мен във сърцето
на вълните шума от плясък обични.

Да ме беше отнесло на дъното там.
Щях да бъда сърцето на мидата - перлата,
а така в този алчен и стеснен за мен свят
аз съм само на вятъра луднал следата.

Ех, море! Колко тътен събираш във нощите,
от които се будя и плача, и все съм сама.
Ако някога можеш, посипи ми на думите
не раковини, а от обич звънящата тишина.

На душата ми дай да е волна и луднала,
като вятъра с посока за всякъде...
Песънчинки от мене със години отронила
превърни ме в най-силната твоя скала.

После силно прегръщай, със вълните целувай,
като пристан или просто най-вярна жена.
Ако можеш за теб завържи ме и много обичай,
и да стана по пясъка твоята звездна следа.