Просто спряхме да се отразяваме.../?
Аз ли? Аз май се досетих пръв...
Кога и как, какво на другите готови сме да даваме?
Защо побягваме щом пуснем кръв?
Уплашени? Не просто се познаваме до болка...
И непознати ако бяхме този миг е неизбежен....
Промяната до всяка клетка в тялото ни прави обиколка...
Все по-студено е, а ти си толкова изнежен...
Къде отиде силното ни аз в гърдите?
Стъпките чуват се по-глухо... Викаш ли? Недей...
Кажи готов ли си да тръгнем заедно в гората тъмна съчки да събираме,
или безотговорно да оставим огъня да тлей...?!
Кибрити имам цяла чанта...
Но всичко мокри са! Не дъжд! Сълзи...
Едно крило не е достатъчно сърцето влюбено да литне,
то винаги ще пада... Ще пълзи.
Преди да съмне, някой казал, че нощта най-тъмна е...
И най-студено... Тръпки те побиват.
Подготвен ли си да останеш истински човек за хората,
когато идват, а после си отиват...?!
© Съби Седник Todos los derechos reservados