Листи се пилеят, като звън
на кристали вдигнали наздравици.
Хризантемите разцъфнали навън
ми напомнят за какви ли не небивалици...

Че съм аз принцесата в ноща
на пустинен рицар във съня му. 

Или колко липси с него ме събра, 
щом осъмнала съм аз на рамото му.

И след онзи катастрофен ден
на раздяла, сълзи и на горест.
Нивга във любов не се заклех.

Ничия съм, Или своя си до кост.

Есен е. Красива до премала.
Сбрала съм черупчени надежди.
Пак щастлива съм със отлятяла
обич под разперени криле на птици.

Може би защото птица бях.
Може би защото писано ми беше, 
да избеля в болка своя грях, 
че сърцето му за друг туптеше.

Вече няма друг и свой.
Пътят ми до блясък е изчистен.
И не търся, и не чакам вече никой, 
който е от мене бил обичан.

Птица съм. Отлетях от всеки скут.
И гнездото празно от вятъра руши се.
Не тъжа за принца или някой друг.
Всякоя любов отлита... есен е...