Дълги дни и дълги нощи,
болката е в мене още.
С нея уморих се да се боря,
вместо мене тя говори,
докога ли тя ще властва,
раната от нея не зараства.
Неведнъж я побеждавах
и от нея много пъти бягах,
търсих новото начало,
там, където времето за мен, веднъж, бе спряло.
Ех, надежда ти последна,
пак към тебе ще погледна,
мъничко от тебе ми остана
и за малкото опитвам да се хвана,
днес към теб съм устремена,
утре - някой те отнема.
но при мене винаги се връщаш,
нова страница отгръщаш,
сякаш казваш "прочети ме"
и "с ръцете - силно прегърни ме".
Без да се замислям, ти прощавам,
себе си докрай раздавам.
Но към теб въпрос едничък имам,
който нощем не ми дава мира -
ти, кажи ми, мъничка надежда,
вярата във теб - къде човек отвежда,
близо до мечтите - тъй бленувани
или до кошмарите - реални и сънувани?!
© Елена Гъдева Todos los derechos reservados
там надеждата отвежда...ти само вярвай!
прекрасно стихотворение,пропито с тъга.
с много обич за теб,Елена.