„На пейките с тебе седя, но не зная

тук ли съм, аз ли съм, ти ли си?

От толкова много звезди във безкрая

моята как забеляза… за мен ли си?”

И станах, огледах се, седнах отново

в разкош от старинно познати фенери

и времето - капеше дъжд от олово,

и тежко ми беше от наш′те беседи

Фенерите гледаха някак витално

и аз ги познах от отминал живот,

а ти ми отвърна това, че е странно.

Фенерите, каза, че нямат живот.

Целуна ме, после погледна красиво

и сякаш топеше се нашият спор.

Тръгнахме. Плочки ни срещаха в сиво,

птица летеше във тъмен простор.

На пейките с тебе седях и не знаех

за мен ли си, аз ли съм, ти ли си …

Отмервах минутите, с тях си играех…

Стъмни се. Сбърках ли? Тръгнах си.