„На пейките с тебе седя, но не зная
тук ли съм, аз ли съм, ти ли си?
От толкова много звезди във безкрая
моята как забеляза… за мен ли си?”
И станах, огледах се, седнах отново
в разкош от старинно познати фенери
и времето - капеше дъжд от олово,
и тежко ми беше от наш′те беседи
Фенерите гледаха някак витално
и аз ги познах от отминал живот,
а ти ми отвърна това, че е странно.
Фенерите, каза, че нямат живот.
Целуна ме, после погледна красиво
и сякаш топеше се нашият спор.
Тръгнахме. Плочки ни срещаха в сиво,
птица летеше във тъмен простор.
На пейките с тебе седях и не знаех
за мен ли си, аз ли съм, ти ли си …
Отмервах минутите, с тях си играех…
Стъмни се. Сбърках ли? Тръгнах си.
© Венета Димитрова Всички права запазени