Като грозд натежал,

премрежил със сладост зеницата

на късния есенен залез,

за пореден път те каня в лоното

на своите сини обятия.

Ще кажеш - скучен съм. Знам.

Като увод в едноактна пиеса съм скучен.

Като първа страница на роман,

но ти, най-после ела, въпреки всичко!

Ще те целувам дълго и нежно,

както се рисува залез

и идващата след него огромна луна.

Ще те събличам бавно,

от желание изтръпнал

и ще поглъщам дъха ти с наслада

като дим от хаванска пура…

Ще любя всяко кътче от теб,

тъй както с треперещи пръсти

лулата си пълня по изгрев…

До изнемога, до пълно замайване…

Ти само ела!

Ще те любя до лудост!