Гларус

Завря морето синьо

от жега нетърпима.

Брегът – обвит в омара,

приличаше на скара.

Налягали куп хора –

пекат се без умора.

Невръстни, стари, млади –

тен сбират шоколадов.

Ред гърбове, кореми

подлагат дръзновено –

без вилици, самички

да станат наденички.

А него вятър гони –

препуска през сезони.

Мечтае за ноември,

от жегите изнервен –

на плажа пуст отрано

със скарите прибрани

да няма „барбекюта“

с размекнати айкюта,

а само шир безбрежна,

спокойна, безметежна.

Тъй, без да се усети,

дошла нощ над морето

и прелетните гости,

препечени до кости,

отишли вкупом в кръчми

и станали на бъчви.

Наливат се мърцина

с ракия, джин и вино,

танцуват до премала –

„почиват“, не разбра ли?

Не виждат – над водата

изгряла е луната.

Как приказно сребрее!

Прибой как тихо пее

и в струи сладкогласни

как люшка водорасли!

На кея – птица в мрака,

в луната взряна, чака.

Какво ли дири, блудна,

че броди, още будна,

из пясъците тъмни

дорде в Ахтопол съмне?

И гонят се, и скачат –

сияйни ту, ту мрачни,

в ума ѝ мисли луди.

В морето – паламуди…

16.08.2024

Стихотворението участва в конкурса „Морето“ 2025 на Сдружение „Лумен“ и не получи награда.