Гларус
Завря морето синьо
от жега нетърпима.
Брегът – обвит в омара,
приличаше на скара.
Налягали куп хора –
пекат се без умора.
Невръстни, стари, млади –
тен сбират шоколадов.
Ред гърбове, кореми
подлагат дръзновено –
без вилици, самички
да станат наденички.
А него вятър гони –
препуска през сезони.
Мечтае за ноември,
от жегите изнервен –
на плажа пуст отрано
със скарите прибрани
да няма „барбекюта“
с размекнати айкюта,
а само шир безбрежна,
спокойна, безметежна.
Тъй, без да се усети,
дошла нощ над морето
и прелетните гости,
препечени до кости,
отишли вкупом в кръчми
и станали на бъчви.
Наливат се мърцина
с ракия, джин и вино,
танцуват до премала –
„почиват“, не разбра ли?
Не виждат – над водата
изгряла е луната.
Как приказно сребрее!
Прибой как тихо пее
и в струи сладкогласни
как люшка водорасли!
На кея – птица в мрака,
в луната взряна, чака.
Какво ли дири, блудна,
че броди, още будна,
из пясъците тъмни
дорде в Ахтопол съмне?
И гонят се, и скачат –
сияйни ту, ту мрачни,
в ума ѝ мисли луди.
В морето – паламуди…
16.08.2024
Стихотворението участва в конкурса „Морето“ 2025 на Сдружение „Лумен“ и не получи награда.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ