Светлините, ослепяващо неонови,

превръщат ти се в новите окови;

форми преди очите неспокойни,

превръщат се в крилати еднорози.

Белият прах, останал около носа ти,

подсказва за белята, която предстои ти,

защото така и на по-добро не се научи

и чуваш го дявола как в ушите ти започва да бучи:

„Аз съм твоят крал,

твоят президент,

владея те цял,

мой си дисидент.“

Песента се лее без почивка,

докато опитваш се да влезеш в битка

с асфалта, който смее ти се гръмогласно

на опитите да задържиш равновесието си, моряко.

Тази вечер разговорът ти най-интелигентен

ще бъде само с на дървото падналия кестен,

защото пред очите ти няма да има друго,

което да задоволи интереса ти към нещо щуро.

Хилиш си се тихо,

после плачеш криво,

плашиш детето наблизо,

мисли те за психо, чико.

Знам, че те боли и че искаш да избягаш

от Ксанакса в лявата ръка, към който все посягаш,

с водката в дясната, ръкомахаш неразбран,

душата ти вече черна е като катран.

Но това чувство на абсолютна разруха,

няма да си отиде със заблудата бяла и суха,

а напротив, омразата и ядът в сърцето,

ще заменят завинаги щастието в битието.

Аз съм твоя глас разумен,

твоят ангел, господар заключен.

Отвори ми само за миг вратата

и нека заедно се справим със белята.