Гласът на самотата е скрито страшилище за околните.

Яростта в тишината е като замахващ чук към пироните.

Отнесеност глупава, неуместна, смешна и погрешна.

Поднесеност нехубава, невежна, сляпа, неизбежна.

Камбаните удрят, но не за Великден, а за Погребение.

За кого ли бият, за моето най-пагубно, жалко  умиление.

Минорни тонове пригласят околията надлъж и на шир.

Разбивайки хармониите, сякаш някой те удря с мокър пешкир.

Камшикът на угризенията удря ли, удря, червен става от кръвта ми.

Клаустрофобия чувствам, щом видя всички щастливи зад гърба ми.

Сякаш апокалипсиса вече е настъпил и аз имам специално място.

Някога чувствал ли си живота си като нещо черно, страшно и тясно.

Интоксикация сякаш настъпва от тази любов несподелена.

Бавно нещо те бута да продължиш живота си без нея.

„И как, си мислиш, че това ще се случи,  животе?“ - аз питам.

Продължавайки в нейния живот, опитвайки някъде там да се скитам.