Гласът на самотата е скрито страшилище за околните.
Яростта в тишината е като замахващ чук към пироните.
Отнесеност глупава, неуместна, смешна и погрешна.
Поднесеност нехубава, невежна, сляпа, неизбежна.
Камбаните удрят, но не за Великден, а за Погребение.
За кого ли бият, за моето най-пагубно, жалко умиление.
Минорни тонове пригласят околията надлъж и на шир.
Разбивайки хармониите, сякаш някой те удря с мокър пешкир.
Камшикът на угризенията удря ли, удря, червен става от кръвта ми.
Клаустрофобия чувствам, щом видя всички щастливи зад гърба ми.
Сякаш апокалипсиса вече е настъпил и аз имам специално място.
Някога чувствал ли си живота си като нещо черно, страшно и тясно.
Интоксикация сякаш настъпва от тази любов несподелена.
Бавно нещо те бута да продължиш живота си без нея.
„И как, си мислиш, че това ще се случи, животе?“ - аз питам.
Продължавайки в нейния живот, опитвайки някъде там да се скитам.
© Дан Дан Всички права запазени