Гняв

Като вулкан съм гневна и земетръсно опасна.

Кой така налудничаво света подреди,

че и ми налага да блея колко е прекрасен.

С кой друг свят да го сравня, че така да отсъдя,

докато тук излежавам вечна присъда?

Всичко се променя. Нищо не се повтаря.

Старите-нови промени. Старите-нови повторения.

Съвършен, по-съвършен, най-съвършен...

Пълни безсмислици. Еталон за сравнение няма.

И няма кой две верни думи да ми каже.

Аз ли съм за света създадена, или той за мен?

Какво е било в първия, какво ще бъде в последния ден?!

Словото е плява - тук-там някое златно зрънце

и  съм удавница в илюзията от  представи.

Казват ми, че съм жива, но дали е така?

Ами ако съм мъртва и не съм осъзнала?!

Като къртица копая тунели,

 но не зная накъде ще ме отведат.

Аз съм  една тъжна самотница,

омагьосана в своя измислен свят.

Макар че съм  крехка и слаба,

вечно сънувам правото да съм свободна,

но никога не съм  такава.

Защото имам около себе си врагове,

а над себе си - богове.

Ако един ден изчезна завинаги,

няма да зная коя съм била.

Всичко е хипотези,

 мъгливи и противоречиви...

Въпросите търсят  своите отговори.

От колко години съм тук,

кой и защо ме е сътворил?!

Сигурно има някой, който знае,

но  не иска да каже

на мен, незаконното дете на природата.

А аз съм страшно разгневена и обидена

и не желая да напусна тая Земя,

 преди да науча истината.