8 jun 2012, 13:28

Голямото топене - І

  Poesía » Civil
650 0 3

Голямото размръзване дочакахме.

Накрая на ледниковия период,

в началото на голямото топене,

шеметно се завърта планетата.

Топло ручейче - будна мисъл -

замръзналите ни мозъци дълбае надълбоко.

Световъртежът ни понася и центробежна сила

ни захвърля в най-тъмното ъгълче на планетата.

Като червеи изпълзяваме към светлото,

но кожите ни са голи,

а душите обрасли с кожа.

Най-естественото е да се върнем в тъмното,

най-страшното е да останем и утре,

а утре е безкрайно разтегливо понятие,

което има само дъно и небето е утопия.

Денят е чаша, обърната наопаки

и през стъклото гледаме света.

Изчезват миризмите, въздухът е сух,

стерилна тишината, в която сме затворени

сами от себе си. Но най-страшен

е страхът от нищото. Той е по-голям 

от тъмния страх на сегашното.

И  - голи червеи - пълзим към слънцето.

И всичко ще застане на мястото си.

Душите на децата ни - свободни ,

а мисълта облечена и миризмата на вятър

ще влудява дивата носталгия по похабената ни свобода.

Ще говорим в сегашно -

бъдещето време ще остане в граматиката.


Като остаряла дреха светът се пука.

Червените конци от времето изгнили падат.

Светът отново става пъстър.

И ние голи от дрехата изскачаме.

И сме нетърпеливи. И сме диви.

И стадното ни чувство отново ни обзема.

И отглежданото дълго послушание

пада в скъсания джоб на вчерашното.

И спираме за въздух. И спираме без дъх.

Така задавени от идващата свобода,

през тръните на днешното вървим.

С ръцете голи скубем буренаци -

пътечката е скрита някъде под тях

и мисълта провира се между тревите,

потъва в сипеите на съмнението

и скача поразена от страх пред безвремие.

Голи сме. И бедни. Но не и нищи духом.

Но не и поразени. Но не и победени.

Денят е наш. И светъл. Удавен в шарки,

в страх, в съмнение, в омраза даже,

но не под строй.


И времето тече. Светът расте

и отеснелите си дрехи хвърля.

Застава гол, застава мъдър, глупав,

умен и невежа към вчерашно и днешно

и бос с огромни крачки бърза

да събере от времето изтекло вчера.

И въгленче омраза петата му докосна.

За миг го заболя, но беше само миг

в огромното пространство на света.



¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Мая Тинчева Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • Благодаря , Елена ! Важното е , че надеждата също не се е променила.
  • Мила може да си го написала по онова време,но като го чета, то май от тогава до сега нищо съществено не се е променило,така че.....Много ми хареса.Поздрав!
  • Написах го началото на 1999 .Сега вижда бял свят по хиляди причини.

Selección del editor

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...